Завършвам творба, която ще бъде химн на страданието ♥ „Страшният съд“ на МИКЕЛАНДЖЕЛО
„ Страшният съд “ е фреска, дело на ренесансовия талант Микеланджело над олтара на Сикстинската капела във Ватикана. Изрисувана е за четири години, сред 1536 година и 1541 година, като работата по нея стартира 20 години след тази по тавана на Сикстинската шапка. Поръчана е от папа Климент VII.
За сътворението на „ Страшния съд “, споделено от „ Дневник на Микеланджело-лудия “ на Роландо Кристофанели.
Last Judgement (Michelangelo), 1536-1541
„ Пред моята фреска фенът ще остане прав, потопен в размишления. Но дали ще бъде свестен същинският смисъл на урока, който ще дам на художниците, а и на литераторите, когато творбата бъде приключена? “
Направих някои промени в старите рисунки за фреската „ Страшният съд “ в Сикстинската шапка, като изхвърлих всевъзможни изкуствени украшения и разположих по различен метод фигурите на праведниците и на наказаните. И в най-разработената от тези рисунки под фигурата на Христос, над олтара, оставаше празно пространство, което създаваше усещане, че разделя композицията на две елементи. В новата схема празнината е запълнена с група ангели, които приканват душите на мъртвите да се явят пред Съдията.
Днес папата подписа бреве, с което ме назначава проектант, ваятел и живописец на Ватиканския замък. Това предопределение не е ненадейно за мене, въпреки да не съм го искал…
1 септември 1535 година.
...
На стената на Сикстинската шапка към вдъхващата боязън фигура на Христос към този момент се тълпят доста други. Праведници, апостоли и мъченици са се устремили към Съдията, с цел да засвидетелстват вярата си, да му покажат по какъв начин са страдали и какви белези носят от мъченичеството си. Никой не се усмихва, никой не е предан на съзерцаване или молитва. Привлечени от гласа на Христос, те са се втурнали към него, тласкани като че ли от плевел вятър - като бурята, която изобразих в сцената на потопа върху Сикстинския потон.
Тези фигури не са свързани между тях посредством изкуствени архитектурни украшения или други похвати, към които прибягваха старите майстори, а и самият аз при изписването на свода. Тези тук ги сплотява диханието на живота и вярата. Казвам „ вяра “, тъй като и те се опасяват от Съдията.
Под нозете на фигурите всеки различен художник би изписал нормалната зелена ливада, изпъстрена с цветя, би увенчал е ореоли главите им. Всеки различен би си показал и изобразил тази част от „ Страшния съд “ като райска сцена. Аз обаче отделих праведниците от Земята на нея ще останат наказаните и демоните. Трябваше да запазя дистанцията сред едните и другите. От лицата на тълпящите се към Христос умишлено отстраних обичайното изражение на тайнствен жар, посредством което художниците постоянно са лишавали от мъжествената им мощ великите тълкуватели на божията воля.
Спомням си, че във Флоренция всички коленичеха и потъваха в молитва пред картината, на която Беато Анджелико бе изписал „ Страшният съд “. Пред моята фреска фенът ще остане прав, потопен в размишления. Моите праведници са хора като него - те имат лице и човешки черти като неговите. Но дали ще бъде свестен същинският смисъл на урока, който ще дам на художниците, а и на литераторите, когато творбата бъде приключена?
Септември 1537 година.
...
Днес върху стената на Сикстината, в гънките на кожата на живоодрания св. Вартоломей, нарисувах личния си облик като маска. Не зная какво ме накара да направя това: може би е волност на въображението ми, може би е тъгата, с която ме извърши известието за гибелта на Филипо Строци.
Бедният Филипо! Оглави похода на изгнаниците против Козимо Медичи и при Монтемурло падна в ръцете на кръвожадния изверг Алесандро Вители. Кой ще може да освободи в този момент Флоренция и кой ще повтори опита на Строци? Кой ще ни даде опция да се върнем в двореца на Синьорията? Изгнанието става изтезание, когато не го смекчава надежда…
Бях почнал да приказвам за личното си изображение - за това натрапливо привидение, което се изпречи през днешния ден пред очите ми, разкривено, без точни контури, като че ли отражение във водна повърхнина, разлюляна от вятър. Нарисувах тази маска, внимавайки Урбино да не забележи нещо, като че ли крадях нещо скъпо и свято. В тази маска е заложена една концепция, която ми е изключително скъпа.
...
На стената на Сикстинската шапка, в нозете на Христос и на праведниците гъмжи от възкръснали грешници, от ангели, у които не е останало нищо ангелско. След известно време ще се появят и демоните, както и неизлезлите още от гробовете си. Тогава фреската ще бъде приключена.
Над олтара на шапката ще тържествува отново голотата, както стана и със свода. На голямата стена няма да има фигура, която да не показва възприятие на обезсърчение, страдалчество и боязън. Ще се разочарова всеки, който чака да види в това мое произведение грациозно танцуващи благ хорове, прославящи основателя. Завършвам творба, която ще бъде химн на страданието. В нея няма да има нищо отвлечено и никаква притча, които да смекчат у фена звуците на този химн.
...
От известно време тукашните пуритани започнаха да стачкуват против „ голите “ фигури в „ Страшният съд “. Въпреки че тези митинги към момента се посрещат с равнодушие в папския двор, стартирам да се опасявам за ориста на моето произведение. С течение на времето нападките от този жанр може да надделеят над невежото схващане на някои господа, които се базират, към този момент още скрито, на положителните нрави.
18 октомври 1542 година.
...
Когато нощем не мога да дремя, извозвам времето си в работа над този мраморен блок. В него, към момента жестоко обрисувани, се открояват три фигури, обкръжили преди малко снетия от кръста Христос. Това не е нито „ Снемане от кръста “, нито „ Пиета “. В тази каменна маса желая да въплътя визията си за отвъдния свят, да изобразя онази действителност, която ми носи разтуха (предполага се, че Микеланджело е изработил тази „ Пиета “ (Оплакване на Христос) като собствен надгробен монумент. Сега се намира в катедралата на Флоренция.)
След малко, като съмне, ще яхна коня и ще се насочва на работа, която ме чака във всички краища на Рим - от градините на двореца Фарнезе до Капитолия и Ватикана. Тогава мисълта за този Христос ще избледнее в съзнанието ми: срещите с хората те връщат към действителността на земния живот.
...
От цяла Европа получавам свидетелства на респект и самопризнание. Творбите ми се възпроизвеждат навсякъде в Италия и отвън нея. Пращат ми книги с мнения на моите стихове, четени в италиански литературни кръжоци. Секат се медали с моя лик. Но всичко това ми е безразлично.
Бих желал хората да замълчат. Сегашният век желае да ми издигне още приживе монумент за моя възхвала, а аз подобен монумент не искам. Едновременно с растящото самопризнание на изкуството ми виждам по какъв начин всичко към мен се разрушава. Моят палат, повдигнат с труд, произведения и почести, се сгромолясва. Вече не ми остава нищо. Фреските, над които толкоз се трудих, се трансфораха в празни приумици на въображението ми, статуите, за които толкоз се приказва - в каменни чучела, концепциите, които преди време защищавах с подобен плам - в суетни илюзии. Самият аз не съм към този момент нищо друго, с изключение на каещ се скелет, който чака края на дните си.
Месец май, датата не зная, 1563 година.
...
Избрани фрагменти от: „ Дневник на Микеланджело-лудия “, Роландо Кристофанели, издателство „ Български художник “
Изображение: Last Judgement (Michelangelo), bg.wikipedia.org
